Другата гледна точка за Втората световна война

03/09/2015

Акад. Георги Марков
Снимка: "Преса"
Публикувано в списание "Македонски преглед", година XXXVIII, 2015, бр. 2. с. 7-17.

Втората световна война е сблъсък на нации и идеологии, както и ожесточена борба за ресурси. Никоя от воюващите страни няма изцяло правото на своя страна. Престъпленията на Силите от Тристранния пакт и техните съюзници не могат да бъдат оправдани, но трябва да се признаят и престъпленията на техните противници. Постигането на равновесие в оценки, изводи и обобщения изисква привеждането на досега прикриваните „неудобни доказателства”. Това би спомогнало за правилното възпитание на младото поколение, което се нуждае от своите герои, но това да не става за сметка на „виновните за всичко”. 

Мъдрите хора ни съветват да потърсим първо грешките в себе си, но във военната история често пъти те се стоварват изцяло върху другите. Напоследък се утвърждава тенденцията в европейската историография да се замества събитийната с „микроисторията” на всекидневието в името на помирението. Това е обяснимо от политическа гледна точка, но не и от научна, защото всекидневната история само допълва събитийната, или в случая военните събития. Спотаяваните въпроси трябва да се изясняват обективно и без съобразяване с последиците на Най-голямата война, защото те не отговарят на първопричините. Ако историците ги премълчават, това не означава, че те не съществуват и не се задават от хората. По-добре да се прочете цялата страница, отколкото подбрани откъси със съмнението, че Истината преднамерено е разкрита „наполовина”. 

 През 1773 г. руската императрица Екатерина ІІ Велика се произнася властно и „завинаги”: „Победителите не ги съдят!” За жалост, мнозинството от историците предпочитат за удобство да следват покорно победителите и да пишат от и в тяхно име историята на войните. Победените не само нямат правото на „последна дума”, но и върху тях се стоварват всички военни престъпления, независимо от техния извършител. Пред Международните военни трибунали са изправени единствено предварително жигосаните „родени злодеи”, докато други доказани военнопрестъпници гордо и отрупани с ордени маршируват на „Парадите на победата”. Понеже за престъпленията срещу Човечеството наистина няма давност, то нека поне Историята се опита да бъде по-справедлива от показните и назидателни политически процеси. 

Едно престъпление не може да се оправдае с друго, независимо дали го предшества или го надминава по обхват. В Историята освен Истина трябва да има и Справедливост. Това, което е несправедливо за едни народи, не може да бъде справедливо за Гледната точка на победените през Най-голямата война трябва да обори утвърдената като меродавна единствена версия на победителите. 

 Воюващите страни допускат масови убийства с различен знак, но „лагерите на смъртта” не могат да заличат изтреблението на мирно население в Дрезден, Хамбург и Кьолн, в Токио, Хирошима и Нагасаки в името на „добрата кауза”. Потопяването на препълнени с бежанци кораби не е оправдано дори като отговор на „вълчите глутници” от германския подводен флот. Етническото прочистване на милиони германци заради потайните договорки на „Тримата големи” на Ялтенската конференция, поразително напомня за нацистките планове относно „Нова Европа”. Колкото и да повтарят „миротворците” от Парижката конференция 1919–1920 г., че е преживяна „последната война в Историята”, точно там се посяват семената за следващата още по-опустошителна Голяма война. 

 Основният принцип „Победените да платят” е в разрез с тяхното териториално, стопанско и политическо състояние, а на всичко отгоре върху тях е стоварена и вината за разпалването и воденето на войната „в противоречие на законите, конвенциите и обичаите”. Наказват се не отговорните политици, а цели „подведени” от тях народи. Баснословните репарации стават непосилни с разразяването на Световната стопанска криза през есента на 1929 г., а нейните нарастващи поражения карат потърпевшите да изберат „хляба пред свободата”. Победителите разоръжават победените, но продължават да трупат оръжие с условието „Сигурност за нас”. Победените са поставени в унизителното положение да станат беззащитен обект на „военна разходка и окупация”. 

Световната конференция по разоръжаването в Женева през 1932–1933 г. се придържа към военните клаузи на договорите за мир с някои незначителни промени при разделението между отбранителните и нападателните оръжия. Това подтиква Третият райх да напусне Обществото на народите и да пристъпи към едностранно въоръжаване. Преодоляването на европоцентризма изисква да се признае, че след Първата световна война „Европа вече не е светът”, макар все още да удържа колониалните владения. Геополитическите центрове нарастват на пет: Британската империя, останалата Европа, Съветският съюз, Япония и Съединените американски щати. 

Втората световна война започва в Азия с началото на Японско-китайската война за Манджурия на 18 септември 1931 г. и завършва пак там с подписването на безусловната капитулация на Япония на 2 септември 1945 г. в Токийския залив. Гражданската война в Китай (1927–1937) между Гоминдана и Комунистическата партия е пряко свързана с политиката на Съветския съюз и Коминтерна. Йосиф Сталин полага големи усилия за нейното прекратяване и за създаването на „Единен национален фронт” срещу агресията на Япония, като така отвлича нейните сили в южното направление. Сраженията при езерото Хасан и река Халхин Гол (1938–1939) доказват, че Червената армия не е онази на Руската империя от 1904–1905 г. Войната на фашистка Италия за завладяване на Абисиния през 1935–1936 г. е оценена като стратегическа възможност за сближаването й с Третия райх в рамките на Антикоминтерновския пакт. 

Неспособността на Обществото на народите да опази „Версайския ред” чрез военни санкции отваря пътя към прекрояването на границите. Гражданската война в Испания през 1936–1939 г. потвърждава „политиката на ненамеса” и стремежа на Великобритания и Франция да отклонят „ревизионистките Сили” към локални или регионални конфликти. Програмата за „прибирането на германците” в Третия райх съдържа последователното присъединяване на Австрия, Судетите, Мемел и Коридора с Данциг, но Адолф Хитлер посяга и върху Чехия, с което нарушава етническия принцип. Заместването на несправедливия „Версайски ред” с друг, също несправедлив „Нов ред” злепоставя правото дело на победените. Това предоставя възможност на „миротворците” да ги охулят вкупом като „агресори”, а себе си да обявят за „невинни жертви”. 

 Голямото стратегическо надиграване между „умиротворението” на Невил Чембърлейн и „сблъсъкът между империалистическите хищници” на Сталин през 1938–1939 г. завършва с убедителния успех на Кремъл. Закономерният отговор на Мюнхенската спогодба е Пактът за ненападение „Рибентроп–Молотов”, който ускорява войната в Европа във вреда на Запада. Всяка Велика сила играе по собствени правила в разрез с международното право, но не винаги е в състояние да ги наложи навсякъде. Тогава тя се оплаква, че другите „не играели по правилата”, сиреч нейните правила. „Мълниеносната война” срещу Полша не позволява на западните демокрации да й окажат съществена помощ. Всъщност тя е предварително пожертвана, докато се съсредоточат достатъчно сили в Белгия и на укрепената линия „Мажино”. 

Съветско-финската война през зимата на 1939–1940 г. представя Червената армия в лоша светлина, което заблуждава Хитлер в уязвимостта на „Колоса на глинени крака”. Същевременно Третият райх изпреварва планираната от Уинстън Чърчил десантна операция в Норвегия и завзема фиордите на Скандинавия като удобни за устройването на военноморски бази. Най-голямата изненада в Европа е скоротечният разгром на Франция като главната опора на „Версайската система”. Светът става слисан свидетел как новата стратегия на „Мълниеносната война” скоростно сразява остарялата позиционна стратегия. Хитлер обаче не завършва удара за унищожението на противника, а оставя британския експедиционен корпус и остатъците от френската армия да избягат от континента през Дюнкерк. Той напразно се надява да постигне мир с Британската империя и по-скоро да осъществи програмирания още в „Моята борба” – „Кръстоносен поход срещу болшевизма”. Така стратегията става жертва на идеологията, а здравият разум бива помрачен от фанатизма за „изтреблението на евреите болшевики”. 

 Изстраданата поука за Берлин е никога повече да не воюва на два фронта. Първоначалният замисъл на десантната операция „Морски лъв” е променен с оглед необходимостта да се наложи господство във въздуха над „Острова-крепост” и така да се преодолее вражеското господство по море. Всъщност „Битката за Британия” не е спечелена напълно от англичаните, а по-скоро е прекратена от Хитлер, за да съсредоточи Вермахта на Изток срещу Съветския съюз. Фюрерът подценява силата на болшевиките и надценява собствените си сили, с което греши фатално и двойно. „Слабото място” на Силите от Тристранния пакт е в липсата на достатъчно материални ресурси за воденето на продължителна война. „Периферната стратегия” предвижда завладяването на Северна Африка и Близкия изток, с което да бъде прерязана „главната кръвоносна артерия” на Британската империя. Бенито Мусолини обаче не е в състояние сам да създаде „Новата Римска империя” чрез своята злополучна „Паралелна война”, а Хитлер не отделя достатъчно сили за настъплението към Суецкия канал. Нещо повече, авантюрата на Мусолини срещу Гърция на 28 октомври 1940 г. и държавният преврат в Белград на 27 март 1941 г. налагат отклоняването на две германски армии и един въздушен флот към Балканите, което отлага началото на операция „Барбароса” с 5 съдбоносни седмици. Скоротечният разгром на Югославия и Гърция променя коренно геополитическата карта на Европейския Югоизток. 

На 13 април 1941 г. във Вардарска Македония се създават Българските акционни комитети, чийто Централен комитет в Скопие излиза с прочувствено обръщение: „Българи! Македония е свободна! Свободна е Македония за всички времена! Македония е свободна в общобългарската национална общност.” Поемайки местната власт, комитетите призовават цар Борис ІІІ „час по- скоро” да изпрати войска и администрация, за да приобщят освободените земи към Отечеството. На 19 април 1-ва армия встъпва в земите, отнети по силата на диктатите от Букурещ и Ньой, посрещната възторжено от българското население. Заемането на Беломорието от 2-ра армия започва на 24 април, а на 9 май са завзети и островите Тасос и Самотраки. Новоосвободените земи са обозначени в Берлин като „области под българско управление”, докато териториалният въпрос бъде решен окончателно след края на Втората световна война. Така фюрерът държи под натиск „верните бойни другари” от Първата световна война, за да се включат по-енергично в усилията и жертвите на Тристранния пакт. От германски и италиански плен са освободени 12 669 българи, служили принудително в югославската и гръцката армии. Пропагандната теза на Хитлер за „превантивна война” срещу Съветския съюз не отговаря на наличните факти. Вярно е, че като всяка армия и Червената има нападателни планове, но тя все още е в състояние на реорганизация и превъоръжаване. Сталин отлага намесата в Най-голямата война с 22 месеца и се нуждае от още 12 месеца мир, а Хитлер точно поради това не му ги предоставя и го напада, без да е необходим оправдаващ повод. За него Съветският съюз е по-слабият противник от Британската империя, с който вярва да се справи само за три и половина месеца. Фюрерът, подобно на Наполеон при други исторически обстоятелства, ще стане жертва на съотношението между пространство и време, а и отсрещната страна не би помолила за примирие и мир. Втората световна война трябва да се изследва не само като война между нациите, но и на идеологиите, както с тяхното ожесточено противоборство, така и със странните съчетания: нацисти и болшевики, демократи и комунисти, пацифисти и милитаристи, вярващи и безбожници. „Голямата политика” е разгледана като съотношение на сила и интереси, при което за морала не остава никакво място. Победителите спорят единствено по въпроса „кой е повече победител?”. „Неизбежно съпътстващите жертви” се прехвърлят върху съвестта на вражеските водачи, макар да са били „напълно лишени” от нея! Разминаването между обрата в Япония от „Северната към Южната стратегия” и този на Германия „от Западна към Източна Европа” през есента на 1940 г. ще се окаже фатално. Неосъществяването на Четиристранния пакт за сметка на Британската империя се дължи на стремежа на Хитлер и Сталин да господстват преди всичко в „Стария свят”. Англосаксонските Сили получават рядката възможност да привлекат Съветския съюз в коалиционната война срещу Тристранния пакт, което променя хода на световната История. Ролята на Съединените щати като „Арсенал на демокрацията” е зависима от силата на изолационизма. Войната обаче постепенно става желана поради изпадането във „второто дъно” на стопанската криза през 1937 – 1938 г. Франклин Рузвелт тласка страната към „Война против диктатурите”, но освен за демокрация отново става дума за златните запаси на европейските страни. Икономиката на Съединените щати достига върховата си точка в разгара на Втората световна война. Спорът в американската военна стратегия е относно главното направление: в Атлантическия океан към Европа или в Тихия океан към Азия? 

 Основната разлика между воюващите страни е в целите, но не и в средствата за тяхното постигане „на всяка цена”. „Тоталната война” не различава фронта от тила и не щади мирното население. Военната икономика е от решаващо значение, поради което биват унищожавани фабриките с работната им сила. „Пречупването на духа на народа” предполага неговото частично унищожаване, при което западните демокрации разполагат с по-големи технически възможности. Споделената отговорност се отхвърля от политиците, но според историка е задължителна. С началото на войната между Третия райх и Съветския съюз на 22 юни 1941 г. се създава решаващият Източен фронт на Втората световна война. Невижданият размах на военните действия впечатлява с ожесточението и жертвите, както и с издръжливостта на обществено- политическите системи. Единствено тоталитарна Сила като Съветския съюз може да устои на толкова мощните „светкавични удари”, нанесени му от една друга тоталитарна Сила като Третия райх. Сталин отстъпва пространство, за да спечели време, защото още не са завършени реорганизацията и превъоръжаването на Червената армия. Той е принуден да се откаже от „Световната пролетарска революция” и да заложи на доскоро отричания руски национализъм и дори на вкорененото православно християнство. Воден от предубеждението за „расово превъзходство”, Хитлер неволно му помага, презирайки славяните като „непълноценни получовеци”, на които не носи „освобождение от болшевизма”, а безмилостно поробване. Спечелилата смайващи победи „Мълниеносна война” се превръща в продължителна война на изтощение, а съотношението на ресурси не е в полза на Германия. Ето защо Хитлер подчинява стратегията на икономиката и пренасочва главния удар в Украйна и към Кавказ, с което закъснява непоправимо под Москва. 

Подпомогнат от сибирските дивизии и „Генерал Мраз”, Сталин доказва, че Вермахтът не е непобедим и може да бъде „развенчан пред портите на столицата”. В интерес на обективността обаче трябва да се изтъкне, че германците спират напредването и в някои участъци на фронта вече се оттеглят още преди началото на съветското контранастъпление. Съединените щати са здраво обхванати от изолационизма и Рузвелт се чуди как на всяка цена да ги вкара във войната. Той умишлено изостря отношенията с Япония, за да я предизвика тя да ги скъса и да нападне първа. Дешифрирането на радиограмите между Токио и посолствата в чужбина предоставя ценната възможност да се знаят плановете на отсрещната страна. Президентът премества главната база на Тихоокеанския флот от Сан Диего в Пърл Харбър на Хаваите, които не са достатъчно защитени и са по-близо до Япония. Кастата на самураите „се хваща на въдицата” и на 7 декември 1941 г. техният флот напада линейните кораби, обаче самолетоносачите са предвидливо изтеглени. 

 Рузвелт гневно проклина „неочакваното подло нападение”, а неговите сънародници вече яростно го подкрепят в стремежа към война. Нещо повече, той успява да предвиди реакцията на „Враг № 1” Хитлер, който обявява война на Съединените щати и така се стига до създаването на мощна коалиция, озаглавена с фамилното име на фюрера. Тази странна коалиция между идеологически врагове и геополитически съюзници е обоснована от желанието да се спечели победата над общия враг, а после да се разпределят плодовете й според приноса на всеки поотделно. Западните демокрации не са в състояние да надделеят над Третия райх, поради което плащат с оръжие и стратегически суровини за милионите жертви на Червената армия. В морската битка при остров Мидуей Съединените щати обръщат хода на войната в Тихия океан, а Британската империя постига същото в Северна Африка в сражението при Ел Аламейн в Египет. Коренният обрат в хода на цялата война обаче е извоюван при Сталинград на Волга с унищожаването на 6-а германска За Сталин съюзниците трябва да открият Втори фронт в Северозападна Франция, но Чърчил предпочита да овладее Северна Африка и през Сицилия да нахлуе на Апенините. За щастие на балканските народи той не успява да прокара пред другите „Двама големи” своя „Балкански вариант” с вкарването на Турция във войната, което означава страшно опустошение между Егейско море и Дунав. Отпадането на фашистка Италия от Тристранния пакт я прави съвоюваща на Антихитлеристката коалиция, дори без да воюва, и става пример за следване от другите съюзници на Хитлер. Финландия, Румъния, България и Унгария обаче не са признати за съвоюващи, въпреки че също обръщат оръжието срещу Третия райх. 

 С поражението, понесено на Курската дъга през лятото на 1943 г., Вермахтът окончателно губи стратегическата инициатива и преминава към „еластична отбрана чрез скъсяване и изравняване на фронта”. Рузвелт измисля убийствената формула на „безусловната капитулация”, която не дава никаква друга възможност на противника, освен да се бие „до последния куршум в безусловна съпротива”. Стратегическата авиация на Великобритания и Съединените щати открива „фронт за настъпление по въздуха”, като унищожава германските индустриални центрове чрез „бомбени килими” или „бомбардиране по площи”. Настоявайки да има своя „зона на сигурност” в Европа, Сталин се споразумява с Чърчил чрез „Тайния протокол” към Съюзния договор между Съветския съюз и Великобритания (26 май 1942 г.) и „Процентния протокол” (9 октомври 1944 г.), потвърдени на конференциите в Техеран и Ялта, да включи в нея Прибалтика, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Великобритания запазва в своята сфера на влияние Турция, Гърция, Югославия и Италия. 

След края на Втората световна война Чърчил се оправдава, че бил измамен от „Чичо Джо” с обещанието за „всеобщи, свободни и честни избори”, което е политическо лицемерие. Със съюзническите десанти в Северозападна и Южна Франция през лятото на 1944 г. обреченият Трети райх се озовава между четири сухопътни и един въздушен фронт. Оцеляването на Хитлер в атентата от 20 юли 1944 г. се посреща с голямо облекчение от коалицията срещу него, защото не се предвиждат никакви преговори за примирие и мир с вероятните му наследници. Червената армия пристъпва към завземането на Източна Прусия, Померания, Силезия и Судетите, извършвайки етническо прочистване на германското население, подпомогната от полски и чешки наказателни отряди. Масовите убийства, насилия и грабежи биват узаконени от „Тримата големи” на конференцията в Потсдам, където Полша е „обезщетена” заради линията „Кързън” със земите до реките Одер и Западна Ниса с живеещите там преди войната 15 000 000 германци. 

От тях са погубени около 1 000 000 цивилни, но победителите се позовават на „грешки в статистиката на преброяването”. Съветските подводничари потапят параходи в Балтийско море, препълнени с бежанци, защото имали „за какво да отмъщават”. Чърчил изпълва заканата си да „ковънтризира” германските градове. Връх на злодеянието е унищожаването с въздушни удари на Дрезден с 135 000 жени, деца и старци, като общото число на избитите цивилни в „бомбените правоъгълници на маршал Харис” е 620 000. Британските и американските войски действат с убеждението, че „германците са вкупом виновни и трябва да платят за престъпленията на Хитлер”. 

В освободените концентрационни лагери биват вкарвани не само „военнопрестъпници”, но и кметове, съдии, журналисти и дори учители, които са съдени „по късата процедура” на военните трибунали. Унищожаването на нацизма е свързано с премахването на германската държава и „превъзпитанието на германския Безусловната капитулация на Третия райх е предпоставка за разделянето на Европа, но и за появата на първите неизбежни и разрушителни пукнатини в Антихитлеристката коалиция. Новият президент Хари Труман следва „Твърд курс” в стремежа си да издигне Съединените щати до „единствената Свръхсила в света”. В хода на Потсдамската конференция завършва успешно ядреният проект „Манхатън”. Атомният монопол дава извънредно самочувствие на меродавните кръгове във Вашингтон. Останала „сама срещу всички”, Япония търси начин да сключи „почетен мир”, но от нея се иска „безусловна капитулация”. Масираните бомбардировки сриват 98 японски града и убиват 269 197 техни жители, от които 115 000 в Токио. Императорът Хирохито вижда ясно безсмислието на по-нататъшната съпротива. Сталин прекратява Пакта за неутралитет с Япония и бърза да се намеси, за да подкрепи Китайската комунистическа партия в борбата срещу Гоминдана за завземането на властта в Пекин. 

Той отхвърля всякакво посредничество между Япония и Съединените щати. На свой ред Труман вече не желае помощта на Червената армия и решава да размаха „атомната тояга” пред своя „самозабравил се съюзник”. Въпреки липсата на военна необходимост, той заповядва хвърлянето на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки (6 и 9 август 1945 г.), като жертвите от преките удари и от лъчевата болест достигат общо 340 000 души. Червената армия обаче навлиза на 9 август в Манджурия. С безусловната капитулация на Япония на 2 септември 1945 г. завършва Най-голямата война на всички времена. Международните военни трибунали в Нюрнберг и Токио не са международни, защото изключват представителите на победените народи, освен поставените на подсъдимата скамейка. Победителите военнопрестъпници бесят победените военнопрестъпници. Макар в Историята да няма условното „ако”, то ако крайната победа бе на страната на Тристранния пакт, то на бесилото щяха да увиснат „Тримата големи”.  
Всъщност, ако трябва да бъдем справедливи, военнопрестъпниците и от двете воюващи страни следва да бъдат екзекутирани редом, защото са заедно отговорни за гибелта на 60 000 000 човешки същества. Още древните са знаели, че „Бог по начало обича победителите”, обаче остава съмнението, че не ги е познавал достатъчно. Вярно е, че победените в най-добрия случай могат да предизвикат съжаление и понякога съчувствие, но „парадите на победата” са венецът на делата, като не всички от тях са достойни за почит. Фронтовата линия има две страни, така че винаги могат да се напишат най-малко две истории на едни и същи събития. Бедата е, че някои си въобразяват, че както победителят е единствен, така и Историята трябва да бъде само една, сиреч неговата. Във войната всеки се надява да бъде победител, но щом има такъв, ще трябва някой друг да е победен. Най-голямата победа е когато човек пребори собствените си предразсъдъци, защото тогава не е необходимо непременно да има победен. В историята, както и в живота, се среща всичко. Оборването на наложеното правило, че „победителите винаги имат право” и отгоре на всичко „никой не може да ги съди”, си заслужава усилията. Всички сме отговорни пред Историята и никой няма предимството да й внушава преднамерено своята истина, която също подлежи на съмнение и доказване. Така че нека бъдем ако не равноправни, то поне равнопоставени пред Съда на Историята, който няма нищо общо с военен трибунал. Някога в Римската империя са искали „първо фактите”, за да въздадат правото съгласно принципа „Както и другият”. И днес това е дълг на историка, за когото добросъвестното изследване на миналото стои по-горе от едностранчивото му политизиране.

Акад. Георги Марков

 (Гледната точка на автора е обоснована в неговия научен труд „Друга история на Най-голямата война”. Книги І–ІІ. София, Издателство Захарий Стоянов, 2014–2015)

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2024